Общ психотерапевтичен подход в обгрижването на пациентите

1.

Общ психотерапевтичен подход в
обгрижването на пациентите
Катедра „Психиатрия и медицинска
психология“ МУ-Плевен

2.

Въведение
• Професията на медицинския специалист е
“комуникативна” професия и не може да се
упражнява пълноценно без наличието на
теоретични познания и практически умения по
комуникативност.
• Колкото по-деликатно и сложно е естеството
на интерперсоналното общуване, толкова повисоко ниво на комуникативност трябва да
притежава професионалистът.

3.

Въведение
• Поради сложния характер на човешкото поведение
никакви технически средства не могат да поемат
ролята на здравните специалисти, които чрез
ежедневното си общуване, наблюдение и
взаимодействие се стремят да разберат
поведението и преживяванията на човека в здраве
и болест.
• Добрата комуникация между медицинския
персонал, болния и неговите близки се основава
както на утвърдени психологични правила за
взаимодействие между хората, така и на
специфични за здравната практика поведенчески
модели.

4.

Универсални правила за общуване
• Основа на човешките интеракции – приемат се за
стандарт в ежедндевните и формални и
неформални ситуации на общуване (в западната
култура)
• Могат да бъдат обобщени както следва:
– Уважавайте автономността на другите хора.
– Гледайте другия в очите, когато общувате директно.
– Не дискутирайте с други хора това, което някой е
споделил с вас конфиденциално. Спазвайте
доверителност в общуването.
– Не критикувайте публично друг човек. Смисълът на
критиката като коректив на поведение се загубва при
публичността.

5.

Особености на комуникацията в
медицинския контекст
• Необходимо е медицинският специалист да
притежава определени качества и умения, за да
осъществява ефективно професионално общуване с
пациента. За целта е необходимо да се спазват някои
психотерапевтични правила при общуването с
болния:
– Тактичност и определено ниво на психологична
култура. Изрязява се в:
• Точно отчитане на очакванията на пациента за начина на
общуване (липсата на такова често води до конфликти).
• Отчитане на отношението на пациента към собственото
му заболяване – зависи от характеровите особености,
възпитанието и ценностната система, образованието,
религията, преживени здравословни проблеми и т.н.

6.

Особености на комуникацията в
медицинския контекст
– Предоставяне само на потвърдена
информация: необходимо е болният и близките
му да бъдат осведомени по подходящ начина за
диагнозата, състоянието на пациента и прогнозата.
Особено деликатен момент е съобщаването на
неблагоприятна диагноза и прогноза на
заболяването
– Пред пациента не се обсъждат всички
възможни усложнения, които могат да
произтекат от болестта: необходимо е
здравния специалист да прецени как да дозира и
подбере информацията за тях така, че да мотивира
болния за активно съдействие в лечебния процес.

7.

Особености на комуникацията в
медицинския контекст
• Разговорът с болния притежава
психотерапевтичен характер: самата среща
медицински специалист – пациент трябва да бъде
взаимоотношение, внасящо успокоение.
• Уважение към пациента: умението да се изразява
уважение към пациента и неговите преживявания е
качество, което се постига трудно. Открива се в
някои дребни, но съществени детайли във
взаимоотношенията: в уважителния тон, топлото,
вежливо обръщение към пациента, назоваването
по име, здрависването и т.н.

8.

Особености на комуникацията в
медицинския контекст
• Доброжелателност, отзивчивост и
емпатичност: Това са качества, които трябва да се
проявяват в общуването с болния. Особено важно е
медицинският персонал да притежава т.нар.
емоционална интелигентност, да развива
емоционални качества, които са необходими за
постигане на по-добро разбиране за човешкото
поведение.
– Емпатия: способност за идентифициране с пациента и
неговото състояние/преживявяния, като в същото
време се поддържа дистанция. Медицинската
професия е свързана пряко с необходимостта от
развиване на емпатията като социално умение и лично
качество.

9.

ЕМПАТИЯ – схематично представяне по
Wilmer (1968)
Съжаление
Съчувствие
Вчувстване/Емпатия
• Рязкото разграничение между „Аз“ (мед. специалист) и „Другият“ (пациент)
при съжалението е изразено с права, която разделя формата на две
половини. Основата на съжалението е загрижеността, съпроводена и от
чувството, че страданието е непоносимо.
• В модела на съчувствието „азът“ заобикаля „другия“ , обгражда го и влиза
в съприкосновение с външните му граници. Основното в съчувствието е
споделянето – болката се изживява споделено от двамата.
• В модела на вчувстването „азът“ е вътре в „другия“ и в съприкосновение с
вътрешните му граници. Основна характеристика тук е разбирането – да се
влезе в същността на страдащия, сякаш болката е на медицинския
специалист, който при все това запазва себе си.

10.

Особености на комуникацията в
медицинския контекст
• Да бъде изслушван пациента; Да се
разбере това, което той споделя за
болестта си. Да се даде необходимия
полезен съвет за лечението на
заболяването: „Мъдър е не този лекар,
който много знае, а този, който ще
препоръча на болния най-необходимото,
ще го разбере напълно и ще се отнася към
него по най-добрия начин” (Аргайл 1989)

11.

Умения за рефлексивно (активно) и
нерефлексивно (пасивно слушане)
• От решаващо значение за продуктивността на един
разговор е умението да слушаме събеседника си –
това е доказано от много съвременни проучвания.
• Добрият слушател осигурява пространството и
тишината, необходими за другия. Разказът не бива
да се обременява с възклицания и прибързани
съвети.
• В резултат на доброто слушане се създава
атмосфера на доверие. Слушателят успява да
„навлезе“ по-пълно в същината на разказа или
ситуацията, за която болният или неговият близък
говори.

12.

Умения за рефлексивно (активно) и
нерефлексивно (пасивно слушане)
• Добрият слушател е активен. Той стимулира
разказа, дава различни послания, с които
убеждава говорещия, че проявява интерес. От
вербалните и невербалните реакции на
слушателя се усеща съпричастност.
• Умението да слуша е едно от най-важните
умения за медицинския специалист.
Внимателното вслушване в думите на
пациента и неговите близки означава по-бързо
и ефективно вникване в неговите потребности.

13.

Техники за активно слушане
• Насърчаване на говорещия — показва се
заинтересованост и се подбужда събеседника
да продължи разказа. Например: „Какво се
случи, след като…“
• За насърчаването е необходимо:
– да се използват отворени въпроси
– да не се изказва съгласие или несъгласие
– да не се използват езикови шаблони

14.

Техники за активно слушане
• Уточняване, разясняване — помагат да
бъде добре разбрано чутото, да се получи
допълнителна информация.
• Необходимо е да се задават въпроси за
търсене и разясняване на информацията,
да се повтори чутото изказване, ако звучи
неясно и др. Например: „Кога стана това?“,
„Къде се случи?“, „Ако това е станало вчера,
защо…“, „Правилно ли съм разбрал, че…“.

15.

Техники за активно слушане
• Отразяване на чувства — цели да се покаже
разбиране на чувствата на събеседника и да
му се помогне да ги разбере по-добре, когато
ги чуе описани от друг човек.
• За това е необходимо да се следи за
вербалния и невербален израз на емоциите и
с толерантност да се назоват чувствата.
Например: „Като че ли си много разстроен?“,
„Аз виждам, че усещаш недоверие от страна
на …“

16.

Техники за активно слушане
• Обобщение — формулиране на изводи от чутото и
наблюдаваното в поведението на говорещия. За
това е необходимо да се преразкажат водещите
точки от разказа и съпътстващите ги емоции, и
деликатно да се анализират.
• Например: „Доколкото разбирам, най-важно за
тебе в дадената ситуация е …“
• Зачитане — показване на значимостта на
събеседника. За това е необходимо да се потвърди
важността на повдигнатите от събеседника
проблеми и неговите преживявания, както и да се
изрази разбиране на неговите усилия и мотиви.

17.

Пасивно (нерефлексивно слушане)
• В определени фази от общуването много
полезно може да бъде и нерефлексивното
слушане. То се състои в умението внимателно
и заинтересовано да мълчим, без да се
намесваме в речта на говорещия събеседник
със съществени забележки.
• То представлява мълчалива, но много ценна
психологическа подкрепа на пациента,
позволяваща му успешно да се изкаже в
момент, когато изпитва затруднения.

18.

Пасивно (нерефлексивно слушане)
• Пасивното слушане може да бъде полезно при
следните ситуации:
– Когато пациента е нервен, емоционално възбуден,
стресиран
– когато изпитва трудности в изясняването, формулирането и
изразяването на проблемите си – пасивното, но ангажирано
и съчувствено слушане, ще го облекчи в този случай, за
разлика от активна намеса, коят няма да помогне, а ще
затрудни взаимното разбиране
– При стеснителни и неуверени в себе си хора – те се чувстват
по-уютно и се “отпускат” в компанията на по-сдържани
събеседници.
– Част от хората, преживяващи емоционални кризи, търсят в
събеседника си мълчаливо съчувстващ резонатор, а не
настоятелен съветник.

19.

Фактори, които затрудняват общуването
медицински персонал - болен
• Дезинтересованост, изразяваща се в пасивно поведение
• Липса на непринуденост и естественост в поведението
(стереотипно поведение) или прекалена беизразност
• Неумение за активно слушане, изразяващо се в
шаблонни отговори, прибързани съвети и оценки,
недооценяване на ситуацията, когато се изисква грижа
и т.н.
• Ползване на език несъобразен със социокултуралното
ниво на пациента, неговата възраст и др. (например
неразбираема медицинска терминология)
• Нетактично и/или грубо отношение

20.

Фактори, които затрудняват общуването
медицински персонал - болен (ятрогения)
• Ятрогенията (буквално „причинен от лечителя“) е
термин въведен от O. Bumke (1925), с който се
обозначава крайно нежелан резултат от
неправилното общуване с пациента.
• Разбира се като заболяване или усложняване на
заболяване, предизвикано от думи или действия на
медицински специалист, оказали на психиката, а
оттам и на организма на болния отрицателно
въздействие.
• Ятрогенията може да възникне не само при думи и
действия на медицинския специалист, но и при
въздържание от тях.

21.

Практически правила спомагащи
психотерапевтичния контакт с пациента
• Овладяването и прилагането на средствата
на ефективната комуникация в лечебната
практика въздейства благоприятно върху
поведението на пациента и подпомага
терапевтичния процес.
• Основните практически правила спомагащи
за ефективен (психотерапевтичен контакт) с
пациента са:

22.

Практически правила спомагащи
психотерапевтичния контакт с пациента
• Обяснение на извършваните манипулации
и дейности, свързани с него или за него.
• Използване на кратки и прости изречения.
• Влагане на нужната интонация.
• Наблягане на значимите думи.
• Отговаряне на всяко усилие за
комуникация.
• Индивидуално внимание.

23.

Практически правила спомагащи
психотерапевтичния контакт с пациента
• Използване и на подпомагащи комуникационни
средства (жестове, фотографии, предмети, ясна
мимика, поза на тялото и др.).
• Стимулиране при нежелание за комуникиране.
• Интерпретиране на стереотипни фрази и думи.
• Съобразяване с индивидуалните характеристики на
болния.
• Комуникация, съответстваща на пола,
образованието, възрастта, образователния ценз,
култура, етническа принадлежност и др.
• Комуникация с близките на болните.

24.

БЛАГОДАРЯ ЗА ВНИМАНИЕТО